“Панорама” и стария пехливанин

 Гледах “Панорама” по телевизията.Първата част бе с бат’ Бойко. Него няма да го коментирам, защото има цяла сюрия политолози, социолози, анализатори,джурналисти, клакьори  и прочие плямпачи-лапачи(така аз ги наричам, иначе те се взимат на сериозно) като повечето от тях през живота си нищо свястно не са направили за другите,но да дават акъл… ”еша си нямат”,че те ще я свършат тази работа.

       Имаше и кратък очерк за живота в едно помашко или турско село за един стар пехливанин и синът му Хасан. Абе обикновени хора. На пръв поглед простовати хора,  но като им слушах приказките зарадвах се, че в България има все още такива. Много мъдрост струеше от тях, а бащата пехливанина ми напомни, че навремето и аз тренирах борба, дори за кратко бях и състезател по борба.Не казвам, че съм бил борец, защото за мен борци са Петър Киров, Боян Радев, Александър Томов и цяла плеяда европейски, световни и олимпийски светила до които за мое съжаление, аз не мога да се наредя (тези псевдо-борците, мутрите тях въобще не ги броя).Че мисълта ми бе за бащата, възрастния, пехливанина. Той ми напомни за едно от най-прекрасните неща в света.

         Когато се излиза на тепиха, преди да започне срещата двамата “противници” си пляскат леко с десните си ръце. Повечето хора не разбират защо го правят, но това играе ролята на ръкостискане, поздрав, изразяваш своята почит към своя “противник” и то преди да е започнала срещата (двубоя). Слагам противник в кавички, а двубоя в скоби защото така трябва да бъдe.Ще обясня защо.             

          Борбата не е колективен спорт, въпреки, че класирането е лично-отборно. Това ще рече, че ти в своята категория се бориш за да победиш индивидуално, но никога не трябва да забравяш, че отбора който представляваш участвува и в отборното (колективното) класиране. Но когато излизаш на тепиха, ти ще влезеш в единоборство, до теб няма да има другарче на което да можеш да се опреш, на което можеш да помогнеш да вкарате заедно гол както е при футбола, да спечелите заедно точка както е при волейбола  или с който  най-малкото да можеш да се извиниш, ако сте загубили срещата.

        При борбата излизаш на тепиха и имаш две възможности. Или да го смачкаш (победиш) ти лично, или ще те смачкат(загубиш), на тази работа милост няма. -Ха, да те видим!- Какво ще правиш?- Ако не искаш да ти е натрит врата, трябва ти да натриеш на другия. Е малко е жестоко, но такъв е живота. На пръв поглед, този който излиза срещу теб не само, че е противник (иска да те смачка, да ти натири врата), но е жесток противник. И това е двубой, истински двубой. Не може да бъде и друго. Но така не се ли изпада в противоречие?- Уж трябва “противник” да е в кавички, двубой в скоби, а това означава, че не е точно противник и не е точно двубой, а същевременно иска да ти натири врата. Не, не се изпада в противоречие.

        Точно за това в началото на схватката, борците си плясват  десните ръце. Те се поздравяват. По този начин те си казват.

-         АЗ излизам срещу теб на тепиха и ще направя всичко възможно за

да те победя.

       -   Не защото те мразя. Не, не ! – Просто защото такъв е живота. Ако аз теб не те смачкам на тепиха, ти ще смачкаш мен, а аз не желая това, и ще направя всичко за да ти се противопоставя.

-         АЗ изразявам своята почит към теб, защото ти си човек,    точно

такъв какъвто съм и аз. АЗ искам да те победя, защото това ще ми донесе чест,слава, пари, по този начин ще мога да живея по-добре, но не те мразя, а те уважавам защото ти си имал смелостта да излезеш на тепиха, и знам, че ти ще направиш всичко възможно да ме победиш, за да може честта,славата, парите да дойдат при теб, но знам, че ти също не ме мразиш и затова ме поздравяваш и също ми уважаваш.

        -     АЗ ще се опитам да те победя, но ще го направя по правилата, защото ако не го направя по правилата, ще загубя своята чест. А ако загубя своята чест, за какво са ми парите.

        -      Тук на тепиха, ти си ми противник и аз ще се опитам да те победя в този двубой, но след като свърши схватката, ако победя искам да дойдеш да ме поздравиш, аз ще приема твоя поздрав, ако загубя,аз ще дойда да те поздравя и приеми ти моя поздрав.

        -     След схватката, извън тепиха ако искаш може да бъдем приятели, ние не сме противници, ние не сме врагове, ние сме човеци и ако си допадаме може и да дружим, но сега на тепиха, ще се опитам да те победя, затова дръж се, “стягай си опинците”.             

          И знаете ли как завършва всяка една схватка ? – Навярно знаете, на победителя съдията му вдига ръката. Вдига му ръката защото той е победител, защото той е по-силен, защото той е победил по честен начин, защото той е победил според правилата. Какво невероятно усещане изпитва човек в такъв момент. Особено ако “противника” ти е бил силен почти колкото теб, накрая си останал без дъх, залата е пощуряла, всичко ти се вижда в мъгла и със сетни сили си успял да се изправиш след последния гонг. Усещането е наистина неповторимо.

         И в този момент “противника” ти подава ръка и те поздравява. Поздравява те, защото в тази схватка ти си бил по-добър и си го победил, победил си го по честен начин, според правилата, но той има достойнство и затова те поздравява. Ти му приемаш поздрава, защото и ти имаш достойнство и въпреки, че си го победил си длъжен да му запазиш честта. Защото просто сте хора, човеци, защото вие не сте на война, а сте спортисти и се уважавате един друг.

        Защото има една мисъл на Ърнест Хемингуей. – “Спортът учи честно да спечелиш, спортът учи честно да загубиш, спортът учи на всичко, учи на живот”

        Не знам, дали стария пехливанин и синът му Хасан знаят за тази мисъл на Хемингуей,(пък може и да я знаят), но явно имат ценностна система на истинските спортисти. В сегашната комерсиализирана и преобладаващо просташка държава в която живеем, радвам се, че все още има хора като тях, който въпреки, че не са богати (абе направо са бедни имуществено), ако някой изпадне в беда те ще му помогнат, ако намерят пари, ще ги занесат в полицията, защото са чужди и ще потърсят собственика им. Е, някой може да им каже, че са глупаци(имаше подобен случай с един свестен човек, кантонер в Хасковско), но поне имат чест, имат достойнство. А какво представлява човек, ако си загуби името, честа и достойнството. Фабрика за лайна, нищо повече. Кой както иска така да го разбира ! 

        Радвам се, че в моята Родина, България има все още хора като стария пехливанин и синът му Хасан, които са вярващи навярно, тук вероизповеданието няма никакво значение, важното е, че са граждани на нашето Отечество, и имат такава ценностна система.

        А всичко това го написах и в памет на един мой съотборник, с който бяхме в една категория, и често бяхме”противници” на тепиха. Казваше се Иван Гатев – майстор на спорта по класическа борба на Народна република България.Бог да те прости приятелю…

                                                                                                      Ицко