Дядо Петко от с. Труд или “от всеки да мине”
Отчето приключи с опелото. Хората се прекръстиха. Христо гледаше как Цецито взе да се суети около житото за раздаване, а Николай приклекна безмълвно пред гроба на баща си и навярно разговаряше с него. Мимито, жената на Николай заедно с д-р Борито Пеев, съпруг на Цецито подаваха шишето с вино на децата, за да прелеят дядо си. Всички близки и много приятели на дядо Петко бяха около гроба му. Струваха му четиридесет.
Цецито се приближи до Христо. Подаде му два пакета от тези за раздаване и тихо каза.
- Вторият е за Йоана. За татко. За бог да прости.
- Йоана е на работа. Не можа да дойде – отвърна и Христо.
- Няма нищо. Знам, че ще го спомене и тя с добро.
Христо даде една торбичка на Цецито.
- Йоана прати малко чорапи. За дядо Петко. Да му е топло на краката на онзи свят. Моля те, раздай ги.
- Ще ги раздам.В къщи ще правим помен. Ако имаш възможност ела.
- Не мога Цеци. Имам ангажименти. Само ще прелея дядо Петко и тръгвам. Пак ще се видим. Дано поводът да е по-добър.
Едно от децата му подаде шишето с вино и Христо преля гроба. Прекръсти се и отиде при Николай. Подаде му ръка и каза.
- Ники, Бог да прости баща ти. Свестен човек беше.
- Така е Ице. Знам. Нали ми е баща. Трудно преодолявам смъртта му. Още не мога да свикна с мисълта, че го няма.
- Времето ликува Ники. Всичко има начало и край. Такъв е живота. Отиде при майка ти. Сега пак ще са заедно... Аз ще тръгвам. Имам работа.
- Добре Ице. Благодаря ти, че дойде. Поздрави Йоана.
Христо се запъти към паркинга на гробището. Качи се в колата, но не бързаше да тръгва. Запали цигара и в главата му изплуваха случки с дядо Петко.
Бяха съдружници с Николай в едно дружество, но дядо Петко го представляваше и заместваше в общата работа. Славно време беше. Наливаха основите на капитализма. Или поне така си мислеха. Дейността бе свързана и с пътуване из страната и Никито бе предоставил буса си. Барабар с дядо Петко. Безвъзмездно. Колко много километри навъртяха заедно. Колко шкембе чорба изсърбаха по крайпътните заведения. Как щяха да катастрофират край Видин, размина им се на косъм. Преди Плевен веднъж видяха, че полицаи чакат на “гюме”, Христо караше, но си бе забравил шофьорската книжка. Дядо Петко го накара да идат директно при тях и да ги питат за пътя. Полицаят взе да им обяснява и не им поиска документите. Голям смях падна след това. А когато в една поледица се въртяха след Габрово и паднаха в канавката. Кучешки студ, а те си пуснаха музика и взеха да танцуват за да се стоплят докато един камион не ги издърпа отново на пътя. Ама, че майтап.
И онази незабравима вечер в гр. Борово, Русенско.
Бе тежък ден. Бяха уморени и седнаха да похапнат в местната кръчма на гарата.
Пийнаха по ракийка със салата, Гюро съдържателят на заведението направи по една скара и донесе телевизор за да гледат мача. Играеха Франция – България, на “Парк де Пренс” в Париж, последен квалификационен мач за участие на световното в САЩ. Датата бе 17 ноември 1993 г. Боже Господи каква вечер, какъв мач. И онзи фамозен гол на Костадинов. Каква тишина настана на стадиона след гола. А след това. След последния съдийски сигнал. Не можеха да повярват. Как викаха като побъркани. След като се поуспокоиха малко, Гюро донесе по едно коняче. Чукнаха се за успех на нашите в САЩ и дядо Петко го попита.
- Христо, знаеш ли защо победиха ?
- Защото имаха воля и играха по-добре. А според теб защо ?
- Прав си. Но много по-добри не бяха, просто този път играха като колектив. Бяха тим, бяха отбор. Това е една от най – важните причини. В колективните игри, трябва просто да има силен колектив. Тогава успехите идват сами. А знаеш ли защо ти го казвам ?
- Защо, дядо Петко ? – попита на свой ред Христо.
- Ще ти кажа. Вие с Николай и останалите двама съдружници, не сте семейство, но сте нещо като семейство. А в едно семейство, както и за още много неща в този живот, има цел която се набелязва и когато всеки един си казва , “от мен да мине” работите ще вървят и целта ще се постигне. Защото тогава стават тим, стават отбор, стават силни, но ако само един започне да дърпа чергата към себе си, работата се разтурва, проваля се. Набор съм на баща ти, вместо него ти го казвам. Ако искаш запомни го.
Христо се развълнува от нахлулите го спомени, взе кутията с цигари и запали нова.
Дръпна силно, димът се стелеше около него, а той гледаше входа на гробището. Хората започнаха лека - полека да си разотиват. Животът просто продължаваше, а той разбираше, че се прощава с дядо Петко и с едно време което безвъзвратно бе свършило.Тихо промълви с поглед към гроба.
- Сбогом дядо Петко. Прощавай, ако съм направил нещо не както трябва. Знам, че ще ми простиш. Радвам се, че живота ме срещна с теб. И ти благодаря, че ме научи на едно от най-ценните неща в този живот. Да минава от мен. Да не бъда дребнав. Че ако всеки един човек си казва “от мен да мине”, животът този Божи дар просто ще е по-добър, ще е по-красив и всички ще живеем по-щастливо. Може би затова със сина ти Николай толкова много години, една лоша дума не си казахме, нито веднъж не се нагрубихме. Просто всеки гледаше да мине от него.
Айде чао. Ще се видим когато му дойде времето на онзи свят. Пак ще обикаляме заедно невероятно красивата ни страна, пак ще сърбаме шкембе чорба, пак ще пием ракия с шопска салата и пак ще гледаме мач където нашите в центъра на Париж, в сърцето на Франция ще покажат, че и ние българите можем да сме тим, да сме отбор и тогава резултата ще бъде в наша полза. А между нас двамата всеки един ще гледа от него да мине.
Бог да те прости дядо Петко. Сбогом.
Ицко
