На  2 ноември  в  предаването на  Любен Дилов-син  “Да удавиш водещия” темата бе “Трябва ли България да подкрепя безусловно Република Македония за присъединяването и в Европейския съюз”.  Ще напиша моето мнение по малко по-особен начин.

 

 

Д а    с б ъ р к а ш   а д р е с а

 

 

        В продължение на повече от тридесет години, групичка от випуска на съпругата на Христо всяко първо число от месеца се събираше в някое заведение. Пиеха по ракийка  или биричка  с малко мезенце да се видят и споделят историйки от стари времена или от изминалия месец. Този на първи ноември не беше изключение. Вечерта около седем часа вече бяха насядали по масите, всеки си поръча  нещо и започнаха да приказват по различни теми.

        Някак си неусетно разговора се насочи кой какви перипетии е имал на граничния пункт Златарица на границата между България и Република Македония. Повечето от присъстващите бяха от квартал “Кючук Париж” в Пловдив или т.н. Македонски квартал затова темите за Македония бяха естествени.

        Паскал, едър снажен българин, по бащина линия родът му  от Източна Тракия, сега в Турция, а по майчина от Струмишко в Македония, разказа, че преди две години заедно с вуйчо си отишъл да види къде е родена баба му и гробът и, и да си топни краката във Вардар. Имало и весела част как македонския митничар му казал – “брато дай нещо от сърце”, а на връщане българския го попитал защо толкоз бутилки ракия носи в България, не са ли му много (абе, искал си нещо). Паскал му казал – “Е, па много роднини, много бутилки”. Нали сме си българи уважаваме си ракийката.

        Христо го попита дали познава случайно братята Мишо и Коко от техния квартал на които баща им е родом от Струмица и там имат чичо.

Паскал отговори отрицателно, не можел да познава всички преселници от Струмишкия край защото били много. Точно тогава Коцето, също македонец от “Кючук Париж” започна да се смее и се обърна към Христо.

        - Христо, няма как поименно да се знаем всички. По физиономии се познаваме повечето и се поздравяваме, а сега слушайте една весела история от началото на деветдесетте години.

        Около десети ноември 1989 г., пътувах до Москва, тогава бяха събитията и в Румъния, на връщане имаше голяма несигурност, чувахме слухове, че са затворени границите, не знаехме как ще се приберем в България, но след известни перипетии все пак се дойдохме. В същото време режима с посещението в Македония откъм наша страна рязко олекна. Еуфорията бе голяма. Вече можеше да се ходи в Македония свободно(преди пак можеше но трудно, трябваше да имаш покана от много близък роднина).

        Организирахме се няколко роднини, натоварихме се в една кола, и хайде да идем на гости на родата в Струмица. Имахме за адрес някаква улица, номер, име и нищо повече. Преминахме границата сравнително нормално, разминахме се с леки подаръчета и вечерта сме в Струмица. И тогава стана големия майтап. Намерихме улицата, чукаме на вратата, тя се отваря и казваме:

        - Добър вечер, ние сме роднините от България, от Пловдив.

Хората като се зарадваха,веднага ни поканиха да влезем вътре в къщата, опънаха онази ми ти софра, наляха ракия и се разприказвахме кой на кого е. Ние обясняваме, чукаме се с чаши, замезва ме, те също, много хубава обстановка. По едно време домакините се смълчаха, па един каза.

        - Коце, добре сте дошли и в къщи, ама вашите роднини доколкото разбрах от вашите приказки, живеят на същата улица, но три къщи по-надолу. Ама така и така сте дошли в дома, ще преспите у нас, че сега стана много късно, пак утре ще ви заведа при вашите роднини. Ние също имаме роднини в Пловдив, но не сме се виждали много години, помислихме, че са те.

        Ама, че ситуация. Но сърце да е широко.

        Приспахме в тях, на другия ден ни заведоха при нашите роднини, изкарахме чудесно няколко дни, а на тръгване за България се отбихме, да си вземем довиждане със сгрешените роднини. Хората ни очакваха, пратиха армагани на техните роднини, и на нас дадоха.

        Коцето замълча, и след това запита.

        - А сега ми кажете, някъде по света може ли, някой който не познаваш и си в друга държава, да му почукаш на вратата, да му кажеш –“Добър ден, аз съм вашата леля”. Той да те приеме в къщата си, да се окаже, че не си му никаква леля, но той да те нахрани, напои, да ти окаже пълно съдействие, а на изпроводяк да ти направи и подаръци. И когато го гледаш в недоумение защо, да ти каже простичко.

        - Все едно нашите роднини ни бяха на гости.

        - Може ли да има такъв народ.

        Всички прихнаха да се смеят, и да се шегуват с Коцето за неговата грешка, но в смеха се усещаше и някаква трудно прикрита тъга. Повечето бяха от Македонския квартал и имаха роднини в Република Македония, а болката по родния край на родът им и от разделението се предаваше от поколение на поколение.

        Христо надигна чашата и каза:

        - А наздраве Коце, а същевременно си спомни как с Мишо (за когото пита Паскал дали случайно не го познава), негов колега от предишна работа и през деветдесета година на миналия век, ходиха в същата  тази Струмица, при неговия чичо.

        Ситуацията бе сходна с разказаната от Коцето. Без предупреждение, без покана запалиха колата и отидоха да видят роднините му. Вярно, че адреса не го объркаха, но посрещането бе същото. Топлото  и радостното чувство, че те е дошъл роднината от Пловдив бе изписана на лицата им.

        - А наздраве Коце, а на въпросът ти може ли, някъде това което разказа да се случи, ще ти отговоря.

        - Може Коце, може. При народа които живее на територията от Охридското езеро до Черно море и от Беломорието до Дунава. Дори и сега може. Рядко, но все пак може.

 

 

Ицко

 

 

 

 

        На въпроса от предаването на  Любен Дилов-син  “Да удавиш водещия” , “ Трябва ли България да подкрепя безусловно Република Македония за присъединяването и в Европейския съюз” моят отговор е:

        Това да се отстоява историята такава каквато е, езика, писмеността, националните герои, и празниците изобщо не трябва да се коментира. То просто се подразбира без да се задава въпрос. Това е нашата идентичност. За никакви компромиси не може да става и дума. Но трябва да се признават и реалностите в сегашно време. Нашият народ живее в две държави. В Република Македония и в Република България. Разбира се, че трябва да подкрепяме Македония за членството и в Европейския съюз, въпреки простотиите на техния елит. А как ще съчетаят отстояване на идентичността ни и подкрепата за Македония, това е работа на нашите политици. В крайна сметка затова плащаме данъци. Не за да хрантутим чиновници, а да имаме политици които да защитават народа от Охридското езеро до Черно море и от Беломорието до Дунав.

        Останалото времето ще го покаже. Времена се променят и недорасли политици се сменят, но език и народ остава.

 

Ицко

 

 

 

 

Народ остава,но трябва да расте...
А не пораства.Никак.

Вярно е, че народа не расте. И в двете държави, намаляваме. Но българския народ знае и по-лоши времена. Сто, сто и двадесет години след падането ни под османско робство сме останали едва около двеста и петдесет хиляди, а сме били един от най-многолюдните народи на Европа преди завладяването ни. Около милион и половина (източник Божидар Димитров "Десет мита за българите").Че, сме в криза, в криза сме (става дума за демографската криза), дори може да се каже и катастрофа, но чак да трагедия няма да стигнем.
Ицко

"В крайна сметка... (нека) ... имаме политици, които да защитават народа (ни) от Охридското езеро до Черно море и от Беломорието до Дунав".

Имах подобен случай само година след земетресението в Скопие. Часовникът на гарата беше спрял в часа, когато е станало. Май призори е било. Срещат ме баща и син в центъра на София (Службата ми беше на ул. Веслец, близо до бул. Дондуков) и питат за нещо, вече не помня за какво. Упътих ги, но познах, че са от Македония. Или може би те така се представиха... Казвам им, че скоро ще бъдем от един литературен кръжок в Скопие, а те веднага ми дадоха адреса си и ме поканиха да ги посетя. С празни ръце няма да дойда, викам. Не, сакън, всичко си имаме, но няма да откажем някоя хавлиена кърпа, хубав подарък е за сватба... Гостувах им, разбира се, не ме пуснаха да спя в общежитието, където щеше да бъде настанена групата... Познанството ни не продължи, те си имаха роднини в България. Тях са посещавали. Но гостоприемството, почти същият език и обичаи ни правят близки като братя.

Благодаря, Ицко, че ми възстановихте един скъп спомен...

Моето мнение за поведението на нашите политици по членството е същото.
БГ правителството трябва да се заеме със сръбската агентура в Македония, която произвежда македонизъм като разклонение на великосръбския шовинизъм. Зелен картон за Македония, червен картон за Сърбия докато оздравее от дивашкия си национализъм.
А сръбската мафия и агентура не е по - малко отровна и в България.
Поздрави!

demograph - съгласен съм, на Македония трябва да се даде зелен картон от нас, но с историята и идентичността си няма как да правим компромис. Дано на т.н. македонски елит им дойде акъла и разберат, че България не може да им е враг. Това е пълна глупост. Вчера по телевизията чух много добър вариант. Говорещият бе македонец (на какъв език няма да коментирар), но той каза, че когато 500 000 македонци получат българско гражданство, и българската държава застава твърдо зад тях (ще има пълно правно основание да си защитава собствените граждани по всички международни норми), тогава водещия идиотска политика македонски елит, ще бъде принуден да признае реалностите и ще се намери някаква форма тази тъпа граница която разделя народа да се премахне. Мисля, че това е една възможност която е добре да се прилага. Всеки който от Република Македония отговаря на закона на Република България за гражданство и иска да стане български гражданин трябва по-бързата процедура да му се дава. Разбира се, че ще има и които ще се възползуват от българския паспорт заради членството ни в Европейския съюз. Но какво от това. Важна е целта. А тя е: Между Република Македония и Република България да няма граница. Тя е неестествена. Аз лично това което искам е да се кача на колата и да ида да си запаля свещичка в една от най-българските черкви "Св. св. Наум" на Охридското езеро, без никой да ме спира за гранична проверка. А на какъв език ще говоря ? Ама, че глупост е този въпрос. Разбира се, че на български и няма да имам никакъв проблем с общуването с хората. Между другото охридското наречие е много близко до пловдивското. Разбира се ще си пийна и охридска ракия на жива свирка. Не е лоша. От личен опит го знам :)))
Ицко

........ЩЕ СТАНЕ ЕДИН НАРОД,ЕДНА ДЪРЖАВА!
ПОЗДРАВИ!

и времената станаха вече други.
Едно време вратите ни бяха отворени за всички и съседиту ключ имаха, а сега сме сложили едни решетки на прозорците и три вида врати...